понеделник, 22 август 2016 г.

ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО – ЧАСТ 8 – БИЗНЕСЪТ НА ЧАСТНИТЕ БАНКИ (от Eric Tymoigne)


Американската финансова система е изключително сложна и тези серии осветяват някои ъгли на системата, фокусирайки се върху банковия сектор. Ето общата картина на американската финансова система (някои неща са променени от 2010 г., когато я направих):


От самото начало на тези серии, публикациите подчертават значението на балансовия лист за придобиването на солидно разбиране за механиката на финансовия сектор. Тази част продължава традицията.

Балнсов лист на банка
Записите на заповед, издадени от други (Promissory notes issued by others), включват всякакъв вид договори между банката и лицето или институцията, което е обещало да плати някакви монетарни суми. Това лице може да бъде местно или чуждестранно домакинство (ипотечен запис на заповед или някакъв друг запис на заповед на клиента), компания (бизнес, кредитни, корпоративни ценни книжа) или правителство (ДЦК, общински облигации). За записите на зповед може да има или не пазар, на който да могат да се търгуват. Ако за тях има пазар, те се наричат ценни книжа, а ако няма такъв пазар, те се наричат “заеми и наеми” (части 2 и 10 обясняват, че думата “заем” всъщност е неподходяща). Част 3 изследва в подробности резервите, които самите са заповеди на заповед, както е обяснено в част 15, но са отделени за целите на анализа ни. Нефинансовите активи (Non-financial assets) включват недвижимо имущество, компютри, репутацията, запазената марка др.

Записите на заповед, издадени от банката (Promissory notes issued by the bank) включват чекови сметки, спестовни сметки и други транзакционни сметки. Те също включват други пасиви като сертификати на депозит, облигации и други ценни книжа, издадени от банката. Тук, ако решим, можем да включим и акциите и нетната стойност (капитала), но това не е толкова важно за нашите цели.

Както обикновено, нетната стойност (нетното богатство, капитала - Net worth/Equity/Capital) е остатъчно перо и главната й роля, както е обяснено в част 2, е да предпазва кредиторите на банката, т.е. тези, които държат записите на заповед, издадени от банката (ние с вас за нашите сметки в банката и т.н.).

Фигури 1 и 2 показват как композицията на финансовите активи на американските банки се променя от 1945 г. (сумата на нефинансовите активи не е дадена). След Втората световна война банките бяха претъпкани с държавни облигации и резерви, които представляваха 75% от активите им. Започна прогресивно прехвърляне към частни и общински ценни книжа, тъй като банките насочиха бизнеса си към поддържането на растежа на икономиката вместо за усилията на войната. Днес, процентно изразено, държавните облигации и резервите са маргинални дялове от активите на банките.

Банковите сметки (“депозитите”) са все още главният пасив на търговските банки, но структурата на сметките се промени, като чековите сметки представляват около 10% от пасивите им през 2010 г. срещу 75% в периода след Втората световна война. Времевите и спестовните сметки нарастват пропорционално и през 2010 г. представляваха 55% от пасивите на банките. Фигура 2 също показва ясно разрастването на пазара за федерални фондове от 60-те години. Фигура 2 не показва междубанковите задължения, тъй като това е балансовия лист на всички банки. Ако банка Х дължи на банка У, когато те са взети заедно в един балансов лист, консолидацията премахва задълженията помежду им. Данните относно федералните фондове и договорите за обратно изкупуване са пасиви с други участници на пазара на федералните фондове.

Фигура 3 показва как преобладаването на “депозитарните институции” (търговски и спестовни банки) във финансовия сектор се променя с времето. От 1980 г. до 2000 г. делът на финансовите активи, държан от банките спада драматично от 60%. Вместо това, управителите на пари (взаимни фондове, пенсионни фондове и др.) придобиват по-голямо значение, както и финансовите институции, свързани със секюритизацията (правителствено спонсорирани предприятия, издатели на подкрепени с активи ценни книжа и др.), които заедно държаха 55% от финансовите активи, притежавани от финансовата индустрия през 2010 г. В рамките на финансовата индустрия банките сега държат около 30% от финансовите активи на финансовия сектор, което е стабилна пропорция от 2000 г.

Фиг. 1: Композиция на финансовите активи на американските търговски банки 



Фиг. 2: Пасиви на американските търговски банки, Пропрция



Фиг. 3: Разпределение на финансовите активи в американския финансов сектор



С какво се занимават банките?

Горният балансов лист загатва, че банките участват в много съществени дейности, включващи:

- Кредитни услуги: Разменяне на записи на заповеди, за да позволяват трансформиране на ликвидност, кредитен риск и падежи.

- Платежни услуги: Трансфериране на фондове между банкови сметки.

- Обслужване на портфолия на дребно: Предоставяне на изкарващи доход възможности за малки икономически единици с излиши парични баланси и предоставяне на кеш при поискване от клиентите.

Централен аспект в балансовия лист на банките е, че записите на заповед, издадени от банките, са с по-къси падежи, отколкото записите на заповед в дела на активите им. Банките участват в “трансформирането на падежа”. Те приемат записи на заповед от клиентите си, на които главницата няма да бъде изплатена за дълго време. В замяна, те дават на своите клиенти някои записи на заповед, които са относително краткосрочни. Чековите сметки са дължими при поискване на притежателите им, а серификатите на депозит са дължими след няколко години, докато главницата на ипотеките ще бъде изплатена напълно след десетилетия.

Централно отражение на трнасформирането на падежите е, че банките имат присъща нужда от извор на стабилно рефинансиране, защото трябва да финансират дълготрайни позиции в активите с краткотрайни пасиви. За ограничаването на риска от рефинансирането (който бе онагледен в част 7 за левъриджа), който идва с тази структура на балансовия лист, е изключително важно централната банка да предлага евтини канали за рефинансиране.

Някои от записите на заповед, които банките издават, имат друго интересно свойство за потенциалните клиенти. Част 15 обяснява, че финансовите им характеристики са такива, че те трябва да се търгуват по номинал, ако не носят кредитен риск. Трансфери между банковите сметки се правят по номинална стойност, конвертирането в доларовите банкноти на Фед става по номинална стойност, а в случай на фалит Федералната депозитарна застрахователна корпорация (FDIC) гарантира фондовете в банковите сметки. Основният смисъл е, че банките предоставят на клиентите си надежден начин за плащане, който е широко приет. Противоположно на това, записите на заповед, издадени от клиентите на банките, не са широко приети, така че правенето на плащания с тях е трудно, ако не и невъзможно.

Какво прави печеливша една банка?

Както всеки друг бизнес с цел печалба, една банка работи, за да изпълни поставената си цел за печалба, докато в същото време постояно трябва да поддържа ликвидността и платежеспособността си (Поне така се надяваме, че е. Когато банките са управлявани от банкстери или са фокусирани върху краткосрочните резултати, те не се притесняват относно ликвидността и платежеспособността си). Печалбата на една банка зависи от следните компоненти:

Банкова печалба = Нетни капиталови печалби + Нетен лихвен доход + Други доходи - Други разходи, различни от лихвените плащания

Нетната капиталова печалба е разликата между капиталовите нараствания и капиталовите загуби. Тази нетна промяна може да е положителна (нетно капиталово нарастване) или отрицателна (нетна капиталова загуба). Нетният лихвен доход (известен още като нетния лихвен марж) е разликата между изкараната лихва от банковите активи и платената лихва за банковите пасиви. Други доходи включват такси и други удръжки, наложени на клиентите. Нетният лихвен доход е най-големият източник на доход за банките, но частта му в общия банков доход намалява от ранните години на 80-те поради причини, обяснени в последната част. През 2014 г. нетният лихвен доход представляваше около 60% от изкарания доход на банките сравнен с 80% от средата на 40-те до ранните години на 80-те (Фиг. 4). Нетният лихвен доход е най-малката част от печалбата на най-големите банки.

Фиг. 4: Източници на доход за търговските банки с държавно гарантирани депозити - в тъмно нетен лихвен доход, в светло общ нелихвен доход



Банките обаче не се интересуват от паричната печалба сама по себе си. Вместо това, ключов показател за рентабилността е възвръщаемостта от капитала – Return On Equity (ROE) – съотношението на паричната печалба и капитала (нетната стойност). Част 7 обяснява, че това съотношение може да бъде раздробено на възвръщаемостта от активите – Return On Assets (ROA) – и левъриджа (Фиг. 5). Средната стойност на ROE и ROA от 1984 г. до 2014 г. бе съответно 9.7% и 0.84%. ROA на най-големите банки е по-променлива отколкото при другите банки без средната й стойност да е по-голяма (Фиг. 6). Колкото банката е по-голяма, толкова левъриджът е по-голям (Фиг. 7), но левъриджът на балансовия лист в преобладаващата част е спаднал с времето - Tier-1 левъриджът за всички банки се доближава до 9, за най-големите банки 11 и 8 за най-малките. (Бел.: Капиталът по Tier 1  е основният измерител на финансовата сила на една банка от гледната точка на регулатора. Състои се от основния капитал и обявени резерви за покриване на загубите).


Фиг. 5: ROA, ROE, левъридж на американските финансови институции, чиито депозити са гарантирани от държавата




Фиг. 6: Годишна възвръщаемост от активите. Бел.: Банки с активи за над $10 млрд представляват около 10% от индустрията (595 институции). Повечето институции (62% или 3800 институции) притежават активи на стойност между $100 милиона и $1 млрд.





Фиг. 7: Tier-1 левъридж


Банките имат за цел постигането на определена ROE (наред и с други цели) и от постигането й зависят премиите на служителите (ако банката постигне или надмине целта, служителите могат да очакват добри премии). Банковите служители имат две средства за постигане на целта, когато ROE не я достига: да увеличат ROA или/и да увеличат левъриджа.

Увеличаваща се ROA означава таксуване на записите на заповед на клиентите с по-висока лихва (по-висока ипотечна лихва, по-висока лихва за потребителските кредити и т.н.), по-големи такси, купуване на ценни книжа, носещи по-голяма лихва, по-агресивно търгуване с ценни книжа, за да се постигнат по-големи капиталови печалби, и/или да се намалят разходите. При дадени разходи, всичко което това означава, е поемането на повече кредитен и пазарен риск, защото повишаването на ROA означава обслужването на икономически единици с по-лоша кредитна история или участие в по-рискови и нестабилни стратегии при търгуването с ценни книжа.

Увеличаването на левъриджа означава увеличаване размера на пасивите по отношение на нетното богатство (капитала). Част 7 изследва концепцията на левъриджа по-внимателно, предимствата и недостатъците му. Част 9 обяснява, че банките са ограничени във всеки момент от времето в способността си за правене на левъридж от регулациите, но те, с времето, винаги правят “нововъведения”, за да заобиколят регулациите.

Рискове на балансовия лист на банката

Рентабилността на една банка зависи изключително от следното:

1) ROA (възвръщаемостта от активитв), която зависи от:

- Кредитоспособността на емитентите на записите на заповед (кредитен риск): домакинства, бизнеси и правителства могат да не се окажат в състояние да обслужват записа на заповед, което означава, че банката не получава очаквания си доход и вместо това записва загуба;

- Фактическата и очаквана пазарна стойност на ценните книжа (пазарен риск): капиталовите печалби и загуби за някои активи се отчитат ежедневно.

2) Цената на финансиране на банковия бизнес (риск, свързан с рефинансирането, причинен от лихвен риск, риск от объркване на падежите): цената на придобиване на резерви и цената за поддържането на сметки (т.е. стимулирането на клиентите  (притежатели на сметки) да не изтеглят фондовете си и по този начин банките да избегнат нуждата от заемането на резерви или продаването на носещи лихва активи, за да се сдобият с резерви. Ако Фед повиши ставката на федералните фондове бързо, банките, които имат дъгосрочни активи с фиксирана лихва, ще видят нетният си лихвен доход бързо да намалее.

Кредитоспособността, капиталовите печалби и загуби, и цената на банковото финансиране се влияят от състоянието на икономиката, очакваните лихвени стойности, бъдещите монетарни и фискални политики и от много други фактори. Например, ако се очкава спад на икономическата активност, тогава може да се предположи и повишаване на уволненията, така че някои длъжници ще имат проблеми с обслужването на дълговете си. Част 4 обяснява как очакваната монетарна политика оказва влияние върху текущите цени на активите.

Това означава, че за правилното управление на един банков бизнес банкерът трябва да има предположения и очаквания за цял спектър от фактори. Разбира се, тези очаквания обикновено се оказват погрешни. Когато очакванията са недостатъчно оптимистични, банкерите са приятно изненадани и могат да заложат на удвояване на рисковете, които предприемат. Когато очакванията са прекомерно оптимистични, нещата могат да се влошат много бързо, ако кредитният анализ не е бил направен както трябва, ако капиталовите, ликвидните и буферните резерви, заделени за капиталовите загуби, не са адекватни; ако измамата е широко разпрострена.

Фиг. 8 показва въздействието на кредитния и пазарния риск. Стойността на записите на заповед пада, когато икономическите единици фалират, или когато стойността на ценните книжа спадне. Това се отразява на нетната стойност (капитала) и по този начин на способността да се посрещне изискването за достатъчно наличен капитал, представено в част 9 (в примера загуба от 15% на стойността на записите на заповед води до намаляване на капиталовото съотношение от 20% на 5%). Ако една банка не е в състояние да посрещне капиталовите изисквания, регулаторите могат да поискат затварянето на банката.

Фигура 9 показва сумата на нетъргуемите записи на заповед, които са просрочени с поне 30 дни спрямо сумата на капиталовата и кредитна загуба на резерви от tier-1. Резервите за загуба от кредитите не са същите като банковите резервите. Те са допълнителен капитал, който банките държат като буфер срещу очаквани загуби от нетъргуемите записи на заповед, издадени от клиентите им. Най-общо, колкото по-голяма е банката, толкова по-лошо е представянето, т.е. колкото една банка е по-голяма, толкова по-голяма е пропорцията на просрочените кредити.


Фиг. 8: Въздействие на фалитите на клиенти и/или капиталовите загуби




Фиг. 9: Нетъргуеми Заеми и Наеми като % от капитала по Tier 1 + резерви, заделени за загуби от заемите



Банкиране за бъдещето

Изучаването на рентабилността на банките покзва ясно, че този бизнес се отнася напълно за “банкиране на бъдещото”. Съществуват безброй бъдещи икономически събития, които влияят върху активите и пасивите на банките и по този начин върху това, колко рентабилни, платежеспособни и ликвидни банките са. Що се отнася до активите, ролята на банките е да прецени и одобри (или не) очакванията, които са предложени от техните клиенти. Както казва поговорката в банковия бизнес: “Никога не съм видял бизнес-план, който да не е хубав.” Икономическите единици, които искат да влязат в дълг към банка, винаги представят много благоприятно виждане на проектите си и бъдещите икономически перспективи. Ролята на банкерите е да укротят това виждане за бъдещето в по-реалистично, така че виждането да отрази по-тясно миналите икономически тенденции и предишната история на вероятния успех.

Банкерите трябва да правят това като изискват документи, предоставящи доказателство, че икономическата единица ще е в състояние да изпълни изискванията на записа на заповед (обикновено да плаща навреме дължимата лихва и главница), и изисквайки някои гаранции и договори (например, възможността да проверява как е бил воден бизнесът или възможността да влияе на управлението на бизнеса в случай на нужда) и залог (възможността да изземе активи, притежавани от икономическата единица в случай на фалит). След това, от банкерите се очаква да проверят тази информация срещу даден набор от стандарти, което да дефинира дали икономическата единица е кредитоспособна. Наред с други неща, такива стандарти включват:

- Съотношението между сумата за обслужването на дълга и дохода: какво представява стабилна сума за изплащане на лихвата и главницата по отношение на изкарвания доход? 20%, 30%, 40%?

- Сумата на паричните баланси спрямо сумата на дълга: коя е стабилната сума на ликвидни спестявания, която икономическата единица би трябвало да има по отношение на сумата на дълга? 10%, 50%, 60%?

- Съотношението заем - стойност: Коя е максималната сума на кредита, която клиентът може да иска по отношение на стойността на залога (колатерала), за да се счита за кредитоспособен? Дали е добре да има ипотека, представляваща 50% от стойността на къщата, 80%, 100%?

На практика, при положение че бъдещето е неясно и като се вземе предвид еластичността на използваните стандарти, оценяването на кредитоспособността не винаги е лесно. В допълнение, банките се съревновават помежду си, така че оценяването на кредитоспособността е повлияно не само от нуждата от внимателна проверка на способността кредитът да се изплати, но също и от нуждата за поддържане и увеличаване на пазарния дял. Ако производителят на телевизори е продал всички чернобели телевизори, които би могъл да продаде, следващата стъпка не е да затвори завода или да разчита на поправки и замени на старите телевизори. Следващата стъпка е да изобрети цветни телевизори, телевизори с плосък екран, телевизори с триизмерна картина и т.н., така че клиентите да са насърчени да захвърлят остарелите си телевизори и да купят нови. Същата динамика се разиграва и в банковия сектор. Поддържането на пазарен дял може да изисква “нововъведения”:

- Чрез подтикването на съществуващите и нови клиенти към нови “евтини” продукти. Типичен пример за това бе средата на 2000-те години, когато клиентите бяха стимулирани да преминат към плащащи само лихвата ипотеки, плащащи само част от лихвата ипотеки, аванси върху изплатената част от ипотеката.

- Чрез стимулирането на съществуващите клиенти да влязат в допълнителен дълг или да рефинансират. Типичен пример за това е вълната от рефинансиране през 2001 г. за притежатели на ипотеки с добра кредитоспособност, когато те рефинансираха в ипотеки с фиксирана по-ниска лихва.

- Чрез разхлабването на кредитните стандарти, когато резервоарът от считани за кредитоспосбни клиенти намалява и трябва да се търсят нови бизнес-възможности, за да се поддържа възвръщаемостта от активите. След вълната от рефинансиране от 2001 г. от притежателите на ипотеки с добър кредит, банките се насочиха към домакинствата с не толкова добра кредитна история за нови бизнес-възможности.

Така, с течение на времето, стандартите могат да се разхлабят. Докато преди съотношението между сумата на обслужвания дълг и дохода е трябвало да бъде най-много 30%, за да може клиентът да се счита за кредитоспособен, сега банките са добре и с 40%. Ипотечният бум от средата на 2000-те счупи всички стандарти за кредитоспособност, като банките бяха готови да предоставят високолихвени ипотечни кредити на клиенти без доказателство за доход, работа или активи (т. нар. NINJA кредити) на сума, която представляваше 100% от стойността на къщата. Дори затворници можеха да получат ипотечен кредит. Единствената възможност този вид ипотека да стане печеливша, бе къщата да се препродаде на достатъчно висока цена, за да може цялата дължима главница и лихви да се изплатят. Това означава намирането на друго лице, желаещо да влезе в дълг, за да купи къщата на тази по-висока цена. Разигра се типична Понци пирамидална схема.

Някои банкови мениджъри смятаха, че цялата тази система се основава на инасилването на обществото и отказаха да намалят кредитните си стандарти, но това дойде с цената на поемане на масивни загуби на пазарен дял. Повечето банкери, особено тези от Уол Стрийт, не могат да приемат такъв спад; в действителност те дори не могат да приемат стабилен пазарен дял, както г-н Бланкфайн (бел.: шефът на “Голдман Сакс”) отбеляза:

“Трябва да е ясно, че саморегулирането има своите границите. Ние рационализирахме и оправдахме поевтиняването на риска с оправданието, че бе различно. Ние го сторихме, защото собственият ни интерес да предпазим и разширим пазарния си дял като конкуренти, понякога ни заслепява, особено когато ентусиазмът е в своята връхна точка.” (Blankfein 2009)

Финансовите институции от Уол Стрийт са ориентирани към бизнес модела на растеж, и поради това трябва да намират начини за постоянно разрастване. Разхлабването на кредитните стандарти ще възникне дори още по-бързо, когато банковата структура е така построена, че да възнаграждава банкерите на основата на обема на приетите записите на заповеди вместо на тяхното качество. Както е обяснено по-долу, банковата индустрия върви в тази посока от 80-те години насам.

Това напрежение за разхлабване на кредитните стандарти е точно илюстрирано доста пъти. Например през 1977 г. Wojnilower отбеляза:

“През 60-те години, търговските банки често питаха до каква степен могат благоразумно да нарушат предписаните стандарти за ликвидност и капитализация, които явно бяха остарели. Моят съвет винаги бе един и същ – придържай се към мнозинството. Всеки, който отиде твърде напред, рискува да привлече мълнията на Федералния резерв или друго регулаторно възмездие. Всеки, който изостава от мнозинството, би загубил пазарния си дял. Но тези в средата имат сигурността на множеството; не могат всички да бъдат наказани поради страх, че това ще навреди на икономиката. … И ако проблемът стане твърде голям за Федералния резерв и банковата система се заталачи, е, тогава светът, така или иначе, би бил пред края си и дори и най-внимателните банки вероятно биха били повлечени надолу заедно с другите.” (Wojnilower 1977, 235-236)

Преди повече от 80 години Джон Мейнард Кейнс, докато говореше за участниците на финансовите пазари, отбеляза:

“Мъдростта ни учи, че е по-добре една репутация да се провали конвенционално, отколкото да успее неконвеционално.”

Еволюция на банкирането след 80-те години

Насърчаването на конкуренцията и краткосрочните възнаграждения, комбинирани с липсата на прилагане на регулациите (виж част 9) и монетарна политика, фокусирана върху финната настройка на икономиката притискат банките да се придвижват от бизнес модел, насърчаващ внимателното кредитиране (определянето на кредитоспособността) към увеличаване на пазарния дял. Фиг. 4 намеква за тази тенденция. Тази банкова система е по-нестабилна, защото поощрява увеличаването на левъриджа (задлъжняването е по-голямо) и намаляването на качеството на левъриджа (по-опасни финансови продукти, по-малко гаранции, по-малко проверки).

В банките има два важни отдела – отделът за кредитиране (чиято задача е да преценява качеството на проектите, предложени от потенциланите клиенти и да намалява оптимизма) и отделът за опредлеяне на позициите (чиято задача е да финансира и рефинансира позициите на активите, взети от банката). В банковия модел на създаване и задържане, важното за една банка е изграждането на дълготрайни отношения с клиентите, основани на доверието и повтарящите се кредитни договори, и правенето на печалба, базирана на чистия лихвен марж. Банката проверява внимателно трите “С” на кредитния анализ: кешовия поток (Cash flow), залога (Collateral) и характера (Character). Стереотипният банкер от този модел познава квартала си добре и прави бизнес там, познава лично повечето от клиентите си, държи записите на заповед на клиентите си в касата на банката, прави печалба като чака търпеливо изплащането на дълговете, ако някой клиент има проблем, той сяда с него и заедно се опитват да го решат, тъй като успехът на банкера зависи от успеха на клиента му.

Тази форма на банкиране съществува винаги по всяко време (в това всъщност се състои смисълът на банкирането), но то процъфтя след Великата депресия, когато конкуренцията във финансовата индустрия бе намалена, а централната банка поддържаше разходите за рефинансиране стабилни и ниски. С увеличаването на конкуренцията от други финансови институции и променените практики на монетарната политика на Фед, този банков модел стана по-малко жизнеспособен, тъй като рискът от лихвените проценти стана твърде голям. Част 5 показва, че експериментът на Фолкър доведе до много голямо увеличаване и вариране на ставката на федералните фондове. Това се случи, когато банките имаха големи количества дългосрочни активи с фиксирани лихви в балансовия си лист (мисли за ипотеки), така че нетният им лихвен марж потъна. В допълнение, покачващата се кратковременна лихва пресира банките да покачат ставката на спествоните си сметки. Регулацията Q (регулация на Фед относно максималната лихва, която спестовната сметка и сертификатите на депозит могат да носят) ограничи спсобността на банките да го направят и така много хора преместиха фондовете си от спестовните сметки и ги вложиха в по-изгодни, но все още ликвидни финансови инструменти. С повишаването на ставката на федералните фондове регулацията Q бе разхлабена, а по-късно изоставена.

Банките натиснаха и получиха дерегулация на бизнеса си, за да могат да разнообразят активите, които биха могли да закупят, и за да могат да доставят по-атрактивни ставки на пасивите си. Това в крайна сметка доведе до кризата на спестяването и заемите (savings and loan - S&L – crisis), когато спестовни и кредитни институции (банки, специализирани в притежанието на ипотечни ценни книжа) бяха ударени от масивен кредитен риск. От ранните години на 80-те те бяха взели позиции в по-рискови активи, за да неутрализират по-високите разходи, свързани с пасивите си, които бяха причинени от експеримента на Фолкър, а широкоразпространената измама от висшите банкери последва дерегулацията. Другите банки също не бяха имунизирани срещу кризата и също записаха голяма несъстоятелност (Фиг. 9). Кризата S&L бележи края на банковия модел на създаване и задържане до падеж.

Този модел сега е заменен от банковия модел на създаване и дистрибутиране. Печелившите дейности сега са преместени към отдела за правенето на позиции. Докато нетният лихвен марж все още е значителен източник на печалба за банките, значението му значително спадна (Фиг. 4). Банките вече не са съсредоточени върху дълготрайните, индивидуализирани отношения с повтарящи се кредитополучатели. Отношението е неперсонално и преценявано за минути чрез метода на кредитното точкуване. Записите на заповед на клиентите се пакетират и продават на специално създадени за това юридически лица, които финансират покупките чрез издаването на облигации (ценни книжа подкрепени от ипотеки, задължения на колатерализиран дълг и т.н.). Банките правят пари от такси, идващи от предаването на дълговото обслужване на специално създадените юридически лица и са по-обвързани с търговията с ценни книжа, особено най-големите банки, които понастоящем получават между 6% и 9% от брутните си приходи от търговия с ценни книжа. (Фиг. 10).

Фиг. 10: Доход от търговия на кешови и деривативни позиции



Превод: Райчо Марков

Източник: New Economic Perspectives




вторник, 16 август 2016 г.

ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО - ЧАСТ 6 – ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ФИНАНСОВОТО МИНИСТЕРСТВО НА САЩ И ФЕД (от Eric Tymoigne)

Взаимдействия между Финансовото министерство и Фед

Тази част завършва изучаването на централното банкиране (има още много неща да се покрият ... може би друг път). Частта изучава как Фед участва във фискалните операции и как американското Финансово министерство участва в операциите, свързани с монетарната политика. Дълбокото взаимодействие между тези два клона на американското правителство е необходимо за правилната работа на фискалната и монетарната политика.


Още веднъж балансовият лист на Фед предоставя проста изходна позиция. Американското финансово министерство има сметка при Фед, наречена Обща сметка на финансовото министерство (Treasury’ General Account, TGA), която е част от L3. За по-просто, този текст предполага, че Фед продължава да следва процедурите на монетарната политика от преди кризата от 2008 г.

сряда, 10 август 2016 г.

ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО – ЧАСТ 5 – ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ ОТНОСНО ЦЕНТРАЛНОТО БАНКИРАНЕ (от Eric Tymoigne)

Предишните части изследваха балансовия лист на Фед, дефинициите и отношението им към балансовия лист на Фед и провеждането на монетарната политика. Тази публикация отговаря на някои въпроси относно монетарната политика и централното банкиране. Всеки един от тях може да се чете независимо един от друг.

Въпрос 1: Цели ли / контролира ли / определя ли Фед количеството резерви и количеството пари?

неделя, 7 август 2016 г.

ПРОВЕЖДАНЕ НА МОНЕТАРНАТА ПОЛИТИКА ОТ ФЕД – Част 4 от лекциите по “Пари и банково дело” (от Eric Tymoigne)


За удобство поставям отдолу балансния лист на Фед. Част 2 изследва  балансния лист, а част 3 предостави важна информация относно значението на резервите и на другите основни компоненти и връзката им с балансния лист на Фед. Нека сега разгледаме провеждането на монетарната политика.

Балансен лист на Федералния резерв на САЩ


понеделник, 1 август 2016 г.

ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО - ЧАСТ 7 – КАКВО Е ЛЕВЪРИДЖ? (от Eric Tymoigne)

Това е една от лекциите по "Пари и банково дело" на ММТ икономиста Eric Tymoigne, които един ден той възнамерява да обедини и в учебник. Много е важно да разберем същността на левъриджа, тъй като той бе една от основните причини, наред и с други разбира се, за избухването на Световната финансова криза от 2008 г. 



Левъридж е способността да се придобиват активи на сума, надхвърляща това, което нечий капитал може да закупи. Да кажем, че дадена икономческа единица има нетна стойност (нетно богатство, капитал) от $100, че няма дългове, и че насрещната страна на нетното богатство са $100 кеш. Балансовият лист изглежда така:

Фиг. 1 Балансов лист без левъридж: Активи в лявата страна = $100 кеш, Пасиви и нетно богатство в дясната страна = $100 Нетно богатство и $0 Пасиви


събота, 9 юли 2016 г.

ПОЗИЦИЯТА НА ДВИЖЕНИЕТО ЗА ПЪЛНА ЗАЕТОСТ И ЦЕНОВА СТАБИЛНОСТ ПО ПОВОД СЛУХОВЕТЕ ЗА ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В ЕВРОЗОНАТА



България трябва да напусне ЕС под лидерството на прогресивна, лява партия. Нужен ни е пълен национален и паричен суверенитет за изпълняването на независима вътрешна и външна политика в полза на българските, обществени интереси. Това задължително ще означава също и незабавно премахване на веригите на валутния борд.

През 1972 г. управителят на централната банка на Дания каза:

“Ще започна да вярвам в европейския икономически и монетарен съюз, когато някой ми обясни как се контролира впряг от 9 коня, всеки от които бяга с различна скорост.”

Днес конете са 19. Един от тях се тътри премазан в полусвяст (Гърция), и въпреки това, неискащ да се освободи от убийствения впряг, препускащ към пропастта…


А зад смъртоносната, галопираща каруца на еврозоната се влачи трупчето на едно малко конче, привързано с веригите на валутен борд, отдавна убито, но незабелязвано от никого - България.